Есента винаги ме е натъжавала, много тъжен сезон, когато осъзнаваш, че нищо няма да е същото, когато разбираш, че лятото си е стегнало наистина багажа и си е заминали и ще усетиш парещите лъчи отново чаааааак догодина.. (което в моя случай не е много далеч.. все пак сме 5 декември днес..) Най - лошото от всичко е, да разбереш, че следващото лято ще е различно, няма да е същото лято, няма да си същият човек, който си в момента, няма да се усмихваш по същия начин, погледът ти ще е различен.. Осъзнавайки, това искаме все повече и повече да останем същите, знаем че няма да се случи и все пак таим надежда.. (Странно нещо са това хората..)И от цялото това искане ти се появява някаква странна тръпка в стомаха, от която искаш да заплачеш, но си казваш, че всъщност животът е време и трябва да се продължи напред, за да можеш догодина есента пак да те налегнат същите мисли..
P.S.: Не знам какво разбрахте от всичката тази повърня на думи, но това е което е в момента в мойта кратунка.. после бълване на изречения, често не свързани логически.. или свързани по какъвто и да е начин..
